Въведение към Конгреса на Новата лаканианска школа 2023, "Неудовлетвореност и тревога в клиниката и в цивилизацията" - Даниел Роа

Détails

Affichages : 2118

НЛШ КОНГРЕС 2023

Неудовлетвореност и тревога в клиниката и в цивилизацията - ONLINE, 20-21 май 2023

Въведение към Конгреса на Новата лаканианска школа 2023 - Даниел Роа

Заглавието, което предлагам за нашия следващ Конгрес, който ще се проведе в Париж през май 2023 г., идва директно от един откъс от текст на Лакан, озаглавен „Третата“. Това е една негова лекция, изнесена в Рим на 1 ноември 1974 г. 

Ето откъсът: „Въпреки това, целият наш опит се основава на неудовлетвореността*, което Фройд някъде нарича неудовлетвореността в културата“.[1] Параграфът, който следва, конкретизира директната причинно-следствена връзка между неудовлетвореността в смисъла на Фройд и цялостния аналитичен опит:

Поразително е, че за тази неудовлетвореност допринася и тялото и то по начин, по който ние знаем много добре как да одушевяваме животните, ако мога така да се изразя, когато ги оживяваме с нашия страх. От какво се страхуваме? Това не означава просто – каква е основата на нашия страх? От какво се страхуваме – от нашето тяло. Това се проявява в този любопитен феномен, за който направих семинар една цяла година, който нарекох Тревогата. Тревогата, именно, се намира на друго място, а не на мястото на страха в тялото ни. Това е чувството, което се поражда от сполетяващото ни подозрение, че сме сведени до нашето тяло[2].

Тялото плаща своята дан на тревогата

В перспективата на този цитат, който ме води във въвеждането на тази тема, тревогата е следата на приноса на нашето тяло към неудовлетвореността в цивилизацията, това тяло, което се превръща в нейна „опора-повърхност“[3] за това, което е „симптоматично“ в нашата цивилизация, в нашата култура. Това изместване, с което Лакан си служи в своя текст Телевизия[4], от „неудовлетвореност“ към „симптом“ се е превърнало в нещо познато за нас, същевременно, няма нищо автоматично относно него и то сигнализира по-скоро за преминаването на една граница, това, което Фройд  прави в своя текст Неудовлетвореността в културата[5].

Аз твърдя, че това преминаване се случва именно по пътя на тревогата. По пътя на тревогата за един субект, неговата неудовлетвореност от цивилизацията – неговата човешка/социална група, семейство, работна група и т.н., би могла да се прочете от него като симптом в неговата единичност. И обратно, чувството на неудовлетвореност е резонанс в тялото на това, което е симптом в цивилизацията - това, за което свидетелстват особено децата и юношите днес, често на ръба на опустошението, когато тяхната тревога не е била разпозната.

Защото пътят на тревогата е и пътят на желанието и „именно затова тревогата, в афекта на субекта, е това, което не лъже“, каквато е формулировката на Лакан в неговия прекъснат Семинар „Имената-на-Бащата“, когато той иска да ни накара да разберем „на какво радикално ниво (…) се вписва функцията на сигнал на тревогата.“[6] Всъщност, в тревогата субектът е засегнат не само „от желанието на Другия“, но също и „от директната трансформация на либидото“, където означаващото се проваля да я впише. Този възел, който тревогата постига между тялото, Другия и нагона, Лакан вече го е идентифицирал при Фройд, в „Допълнение към страха“ към Задръжка, симптом и страх[7], където той преразглежда своята първоначална теза, която поставя сексуалния нагон като травматичната причина за Realangst, от чието означаване като „реална тревога“, са отстъпили първите преводачи на френски. Лакан ще формализира този възел като възел на реално-символно-въображаемо от момента, в който приема тревогата като знак за присъствието на това реално на наслаждението.  

Тревогата възниква в момента и на мястото, където нашето тяло се оказва засегнато от случването си в реалното като тяло, организирано и  държащо се в своята форма, според двете операции, които Лакан отделя, за да въведе неудовлетвореността и тревогата в „Третата“[8]. Тук може да помислим за това, което е обозначено като социална фобия или училищна фобия при най-младите, където субектът не може повече да прекрачи сам прага на своя дом или училище, защото рискува да изпадне в паник атака. Точно това са моментите, когато тялото на говорещото същество се показва като напълно хетерогенно по отношение на заобикалящото го, околната среда, на вписването му в социалната група. Тук може също да се позовем на тези клинични факти, при които говорещото тяло става значително хетерогенно на своя статут на потребител до точката, в която няма повече място да съществува, изправено срещу нахлуването на отпадъците, както при синдрома на Диоген, или хетерогенно в своя статут на шофьор в момента, в който навлиза в трафика на магистралата или пресича мост.

Свят/отпадък

Monde/Im-monde

Тези моменти и места на тревога се отличават съвсем точно като онези, на които говорещото същество „сведено до своето тяло“ не може да се впише в света по начина, по който ние си го представяме „като свят, един и същ за всички животни“.  Изведнъж това състояние на говорещото същество да се произвежда като организирано тяло и да трябва да се поддържа в своята форма, вече не е вписано за него като съдба в този свят, защото "това очевидно не е свят, който е, това е im-monde"[9].

Да се спрем върху двусмислието, което Лакан въвежда, за да го накара да резонира в този контекст. Това е двусмислие, което се е вмъкнало във френския език между думи, които са възникнали в две очевидно много различни семантични полета на основата на общ произход – латинския термин mundus.

Думата "свят" е представена като определение на една съвкупност, една цялост, която приветства това, което съществува, и тези, които съществуват, една цялост, от която могат да се направят определен брой съществени разграничения,  вариращи от "всички" до "всеки човек живее в свой собствен свят". По този начин думата "свят" функционира като означаващ оператор, способен да създава колкото си иска "светове", и именно това й придава универсализираща сила.

Думата « im-monde » е тази, която поражда двусмислието, като се сблъсква със света, предизвиквайки двойно значение.

От една страна, тя обозначава онова, което не е светът, доколкото то е измислено от нас като споделено между хора, животни, растения – всички живи същества – и затова универсално, защото „единството на нашето тяло ни принуждава да го мислим като вселена“: като живи същества, ние всички сме еднакви и все пак всеки е различен; ние сме оставени да формираме общество с живите същества около нас – една сладка утопия, която е насилствено-сегрегационна в своя принцип!

От друга страна, тя разкрива отхвърления обект, отпадъка - „immondice“,  par excellence, бидейки това, на което се основават неудовлетвореността и тревогата, и което Лакан нарича обекта малко а на базата на аналитичния опит. Този обект е точно това, което се противопоставя на света като вселена, защото той винаги се представя като „отделено парче“ pièce détachée, според термина, предложен в курса на Ж. А. Милер[10], който няма да има друго място в „споделения човешки свят“, толкова скъп на Хана Аренд, отколкото това, заето от желанието, „небесната птица“, едновременно показател за липса и опора на функцията на принадено наслаждаване [plus-de-jouir]*.  

Обектът и принаденото наслаждаване [plus-de-jouir]

Този отхвърлен обект е абсолютно ценен обект, когато е изолиран в аналитичното лечение, тъй като в отделянето си от нагона в тревогата, той става обектът, причина за желанието. В това падане на нагоновия обект,  всъщност проблясва като метеор, мимолетен лъч на принадено наслаждаване, единствен реален остатък на операцията. Именно тази следа, паметна, може да направи "съдба" за субекта, доколкото тя се заявява като желание в изказването на анализанта. Това са желанията, които тук съставят „съдбата на нагоните“, le sort des pulsions[11], както Лакан казва в един от своите най-последни семинари на 18 март 1980 г. Френският език ни позволява да кажем, че желанията правят по този начин "съдба" от нагоните, обезвреждат ги като източници на проклятие, на лоша съдба, от която субектът се е оплаквал дотогава, и по този начин пресушават свирепата алчност на Свръх-Аза.

Но една нова „съдба“ (sort) е била добавена на това същото място заедно с другите фройдистки съдби на нагона, с пристигането в нашия свят на обектите на „принадено наслаждаване от дрънкулки“[12], джаджите. Ние не знаем дали те ни отреждат добра или лоша съдба, но можем да кажем, че те са станали и занапред интегрална част от неудовлетвореността в нашата цивилизация. С опита, който имаме от телевизията и компютрите, свързани към световната интернет мрежа, и днешните видео игри и мобилни телефони, ние имаме всички причини да смятаме, че тези обекти печелят всеки път, те са взели властта. Те са тези, които създават света, които универсализират нашия свят, глобализират го. Но така ли трябва да гледаме на това? Лакан не мисли така. „Дали джаджите ще вземат надмощие?“ Дали наистина ние ще станем оживени от джаджите? Трябва да кажа, че това изглежда малко вероятно. Ние никога няма да успеем да направим така, че джаджите да не са симптом“[13]. Същият месец, в една друга лекция, той добавя: „те имат особеността да носят белега на съществото, което ги е направило – няма нищо, което ще се прахоса по-бързо от така наречените джаджи (…) В крайна сметка те се озовават на сметището, където биват разглобени. Прилича доста на съдбата на едно човешко същество“[14].

Ние не можем да мислим или да внушаваме на децата на този век идеята, че джаджите са съдбата на нашия свят и на нашето съществуване, когато, подобно на всички обекти, свързани с нашите тела, те са част от im-monde, отпадък. Като такива, те са част от неудовлетвореността в нашата цивилизация и са симптоми на нашата цивилизация, претендирайки да създават едно принадено наслаждаване от дрънкулки.  

Двусмислицата monde/immonde (свят/отпадък), която Лакан ползва в своята трета лекция в Рим, извежда на първи план, през един проблясък, едно принадено наслаждаване от езика, от лаланга. Това действие на речта прави този обект да присъства като такъв в неудовлетвореността. По този начин той ни дава ясна индикация за това от какво се състои неудовлетвореността в нашата цивилизация: всеки път, когато иска да направи свят, monde, за говорещите същества или за говорещото същество, im-monde или отпадъкът също присъства. Неудовлетвореността и тревогата са знаците на вписването на говорещите тела в този im-monde, в този отпадък, което представлява негов дубльор и свидетелства за „провала“ на това тяло да направи Едно.

Обектът на цялото ни внимание

Този обект в сърцето на неудовлетвореността и на мястото на причината за тревогата следователно ще бъде обект на цялото ни внимание. Имаме два текста на Жак-Ален Милер, които можем да ползваме за компас: единият – „Фантазмът“[15], който очертава последиците в нашата „хипермодерна“ епоха, от фраза на Лакан от „Радиофония“ [Radiophonie], която сигнализира за  „издигането до социалния зенит на обекта, наречен от мен малко а“[16]; другият текст – "Спасение чрез отпадъци" [Le salut par les déchets][17], който мигновено извиква в нас другото лице на обекта, вече подчертано от фразата на Лакан: „цивилизацията, това е канализацията“[18], препращайки към лекция, изнесена в Бордо. Това, което прави цивилизацията, е начинът, по който тя поема отговорност за това, което изхвърля! Това е актуална тема, ако въобще някога е имало такава.

Ресурсите ни за боравене с тези въпроси не са оскъдни: ние имаме великите текстове на Фройд: Задръжка, симптом и страх и Неудовлетвореността в културата; Семинар X на Лакан, Тревогата; и коментарите на Ж.А. Милер  към него, събрани в издания 58 и 59 на La Cause freudienne; и безбройните трудове на нашите колеги върху тези теми за неудовлетвореността и тревогата. 

Една от публикациите ни на английски също е много ценна, тя събира появата на различни аспекти на съвременната неудовлетвореност във винетки, изпращани от кореспондентите от всички страни на НЛШ: говоря за Lacanian Review Online, което се редактира от нашите колеги Jeff Erbe и Jorge Assef. 

Ще завърша с Фройд и въвеждащите изречения от Неудовлетвореността в културата. В самото начало на своя текст, когато отговаря на моралистичната позиция, че човешките същества „подценяват истинските ценности на живота“, Фройд прави следната проста забележка: „Но при всяко такова обобщаващо съждение човек рискува да забрави за пъстротата на човешкия свят и на душевния живот на хората“[19].

Тогава разнообразието от цветове на наслаждения, желания, обекти, идеали и най-вече симптоми,  е най-сигурният начин за нас, психоаналитиците, да отговорим на грешката, която причинява неудовлетвореността в нашата цивилизация и на обекта,  чрез който тревогата бележи следа в нашите субективности. 

Превод от английски език: Валентина Милчева

Редакция от френски език на българския превод: Десислава Иванова и Биляна Мечкунова

(English version)

• < Précédent
• Suivant >