PIPOL 9: Несъзнаваното и мозъкът: нищо общо - Аргумент

Несъзнаваното и мозъкът: нищо общо

АРГУМЕНТ

Мозъкът е на път да стане белия дроб на Тоанет.  Няма нищо вече, което да не се отнася  до него. След дешифрирането на човешкия геном, техническото развитие на науката ни обещава да разкрие – със сигурност,… съвсем скоро! – последните тайни на функционирането на мозъка. Невро-това, невро-онова, надеждите са големи, а прогресът - очевиден.

оразително е, че нейният обект вече не се състои единствено от неврологичните разстройства или дори от така нареченото развитие на интелигентността. В днешно време всички измерения на съществото и на мисълта са на прицел и са засегнати. Афекти, чувства, невроза, сексуалност, любов, омраза и щастие – нищо вече не ѝ се изплъзва. На “психичния живот [1] е обещан достъп до ранга на наука и на “обективно” лечение. Самото несъзнавано изглежда като последния бастион, чийто неврологичен ключ ще намерим. Оттук и фалшивите следи, по които някои се загубват, очевидно в това число и психоаналитици, на едно възможно обединяване на научни дисциплини: мозъкът се представя като общ “естествен” знаменател на предположението, че психиката е церебрална.

Да не се заблуждаваме: това е най-добрият начин да се убие несъзнаваното на психоанализата. Открито декларираната цел е да се поправи грешката на Фройд, който по примера на Христофор Колумб, щял да открие нещо друго вместо това, което е смята [2].  Да живее когнитивното несъзнавано, където несъзнаваното се оказва сведено до това, което нито Фройд, нито Лакан са искали то да бъде: не-съзнавани процеси. Тук се намира проектът за основаване на когнитивизма върху самото несъзнавано.

Истинските бракове са другаде. Напредъкът на науката, в неговото съчетаване с техниката, създава във време, в което производството е станало световното означаващо - господар, един дискурс на количествено измерване, който превзема всичко. Материализмът на когнитивиста и неговата вяра, че човекът е машина за обработка на информация, е намерил в мозъка своя главен обект[3]. Той му позволява по-добре да завоалира или отново да излъска имиджа на своя бихевиористки произход, който позореше чрез приложението си в полето на човека съвсем до скоро. Когнитивизмът се заема да демонстрира легитимността на редукционизма, който му е присъщ: да сведе качеството до количества. Оценката е неговата оперативна ръка и неговата идеология. Малко, много, оттук нататък страстно се прилага във всички сфери и “наставката невро е формата, която цифрата приема, за да улови психичното” [4]. Мозъчното изображение дава на тези измервания и корелации, където всичко може да се сравни, един предполагаемо научен субстрат – за когото понякога най-честните казват, че не знаят какво извличат – но чрез който правят заключения за психични процеси и лечебни решения, които в повечето случаи не водят много далече. PIPOL 9 ще се заеме с изучаването на тази радиоскопия на невронауките.    

Индивидът е съблазнен от предложението да се идентифицира със своя организъм[5]посредством измерването. Той обича да си се представя като машина и няма нищо против функционирането на мозъка му да бъде сравнено с компютър, притежаващ невероятен потенциал. Той вярва, че ще откриетам, чрез цифровите стойности, една застраховка и съществуването на своето същество, което не спира да му убягва, и с което той няма да престане да иска да се свърже. Тук той намира също така един идеал на равенството – всички идентични и сравними – адекватен на демократичната грижа. Политиката намира в това съюзник за управлението и контрола върху популациите, откакто се зае да се занимава със здравето и щастието на хората, което изобщо не ни успокоява. Увеличаване и оптимизиране – чрез коригиране на когнитивните отклонения или непълноизползвания потенциал – представляват само обещания за розово бъдеще. Наистина, често просто нещата се въртят в кръг – това е, мозъкът е сложна машина, виждате! Но обещанието да се излекуват разочарованията от цивилизацията остава; изкушение, голямо.

Така ще бъде – за добро… или за лошо. Интроекцията на Свръхаз-а на производство „Изпълнявай! - Наслаждавай се!”, ще каже Лакан – не чака да създаде в своите обратни ефекти: burnout, самоубийство в работата, зависимост, депресия, насилие, изключване, сегрегация и омраза към различния. Когато той не действа с такава смъртоносна интензивност, новият императив, който предписва да станем господари на себе си и на своето тяло във връзка на благополучие, среща парадоксите на наслаждението, коитоопитът на една анализа изолира. Именно такива са дискомфортът и неспокойствието, не на индивида, а на това, което ние заедно с Лакан наричаме разделения субект, който никога не е подобен и ясен за самия себе си, който остава нехомогенен, неподлежащ на категоризация и сравнение. Накратко, това е, което от страна на индивида “обрича на провал най-добре конструираните алгоритми […] най-масивните изчисления, които претендират, че обясняват всичко, оценяват всичко, предвиждат всичко” [6],  дори и въпреки невронните връзки и функциите на мозъка.

Етиката на желанието се противопоставя на тази цивилизация на цифрата и на мозъчното изображение. Несъзнаваното на психоанализата свидетелства за това. Не, несъзнаваното не е спомен, дори и заровен, забравен, не-съзнателен. То също така не е и следата оставена от опита, което би било доказателство за невронна пластичност. Ако Фройд и Лакан са могли да изследват тези посоки, това е било за да достигнат чрез опита до заключението, че несъзнаваното, което ние срещаме чрез психоанализата свидетелства за едно специфично за нея реално. Опитът на психоанализата не казва нищо за мозъка. PIPOL 9 ще събере свидетелствата. 

Натрупаният опит от психоанализата свидетелства за бунта на симптома срещу насилствената категоризация, до която субектът отказва да се остави да бъде сведен. Несъзнаваното на психоанализата свидетелства наистина чрез своите ефекти на връщане, които винаги правят взлом, дупка, за възпоменание на една несъмнена, но  пропусната среща с едно задоволяване, която би било подходящо и което в крайна сметка никога не се е случило. Несъзнаваното е настойчивостта на една непоносима загуба, която се повтаря и не може нито да бъде показана, нито изобразена. Тялото е “една повърхност на вписване на [това, което заедно с Лакан наричаме] наслаждението, което не спира да убягва” [7]. В този смисъл образът на тялото прикрива реалното на наслаждението. Той дава илюзията посредством един психичен образ (както Лакан съумява да преведе тази операция чрез стадия на огледалото) за една цялостност и завършеност на тялото, докато нагонът, който го одухотворява, винаги е донякъде незавършен, частичен, според Фройд. Този образ е това, което невронауките се опитват да хванат чрез мозъчното изображение. Парадоксът е, че той не е на тялото, а зависи от психичното, отАз-а като идеален образ на себе си. Това е погрешно разбиране на характеристиките на тялото на говорещото същество. Невронауките поддържат тази воля за погрешно разбиране чрез един безпрецедентен технически арсенал. По този повод можем да кажем, че мозъкът не познава нагона - в смисъл, че нагонът е това, което прави дупка в познанието.

PIPOL 9 ще ни позволи да очертаем контурите на характерното реално, за което несъзнаваното свидетелства. Това би трябвало да ни даде възможност да затегнем по-здраво идеята за несъзнаваното по отношение на епохата. Заедно с Жак-Ален Милер твърдим, че трябва да го поддържаме като “съ-ществуващо[ii]извън нормите на научния дискурс, ако искаме да спасим психоанализата” [8]. Всъщност точно в това е залогът. Ако гласът на психоанализата може да изглежда слаб сред врявата на фалшивото доказателство, влиянието на силата на реалното на симптома обещава някои огорчения на тези, които биха заложили на неговото отстраняване или контролиране.

Да се направи етичната хипотеза за несъзнаваното на психоанализата, за една друга сцена, където субектът се мъчи да се разпознае като идентичен на самия себе си, има последствия за човешката връзка. Тя определя едно етично измерение, което преминава след това през множеството практики, които се отнасят до нея.

Всички области на човешкото, включително и изкуството, сега са свикани от невро-парадигмата. Детето - избраният обект на образованието - е първата мишена. Но тъй като в днешно време детството е много удължено, като цяло е засегнато самото говорещото същество. Изглежда, чеза нищо вечеотвъд полето на научаването [9] няма място. На проектите в тази сфера не им липсват екстравагантни цели, в най-добрия случай - незначителни, в най-лошия – атакуващи някои принципи на свободата втяхното етично измерение. Също така PIPOL 9  ще събере и разкрие някои от тях за изясняване на позицията.

Най-сетне, очевидно полето на вече посоченото психично здраве е засегнато на първо място. Доколкотоневро-парадигмата може да се представи като скромна и изпълнена с най-добри намерения, то практиците на така нареченото психично здраве, в Европа и извън нея, са заставени да изживеят с тяхната плът насилственото коригиране на практиките на работа, извършвано навсякъде от политиката и нейната администрация. Всички тези политики открито се целят в полето, което ние наричаме поле на преноса и на несъзнаваното. Защото отвъд това, полето на множеството практики на речта се намира поставено под въпрос.

Идеологията на цифрата и на невро-парадигмата основават дискурси без отвъд, които предизвикват една семантична празнота. Както отбелязва Лакан, “прогресът на науката прави така че да изчезне функцията на причината” [10], в смисъла, в който се поражда едно “това иска да каже нещо”, там където ”се прекъсва участието на субекта в неговото поведение” [11]. Те съответстват на загубата на смисъл, морални ценности и практики, които се основават върху търсенето на една истина. Всеки ден виждаме да се развиват техните последствия. Самият политически дискурс е пресечен от тях, не без известно безпокойство за бъдещите дни.  Без ориентацията на психоанализата, която е практика, основаваща се върху движението на Просвещението, полето изглежда свободно или за всякакви форми на обскурантизъм и езотеризъм, или за нов подем на религиите.

PIPOL 9 ще даде възможност на повече от сто и четиридесет практици да представят общественополезните ефекти на на клиничните практики, които все още се основават върху етичната хипотеза за несъзнаваното, съответстваща на полето на речта и езика. Тук ще се направи aggiornamento [iii] на симптомите, създадени от тези нови координати на дискурса на науката. Лице в лице със съвременните симптоми, това също така ще бъде възможност да се разкрие обхвата на объркващия безпорядък, който прогресивното изчезване на диалектиката на клиничните опорни точки за сметка на тяхната статистическа и невробиологична класификация породив полето “пси” - опорни точки, които психоанализата слаканианска ориентация успя да съхрани и актуализира.

Без съмнение, има интервенции върху мозъка, които биха могли да променят поведенията, да ги модифицират. Точно това не спира да безпокои. Никой не подценява прогреса, позволен от науката общо в полето на медицината и в частност в сферата на мозъка. Извършва се, обаче, един скок, когато влезем в полето на субективността и на психичното. Психоанализата ще може да събере неговите последствия, доколкото тя е мястото за адресиране и тълкуване на това, коетосъставлява абсолютния провал, обитаващ говорещото същество.

Като психоаналитици ние имаме опита, че срещата с наслаждението и с проявленията на желанието –дори ако може би те произвеждат допамин! – зависи не по-малко от абсолютната непредвидима случайност. Наслаждението и желанието са винаги уникални, не отговарят на никакъв модел и са подчинени единствено на закона на чистата среща. В полето на отношението между половете при говорещото същество нищо не зависи от една предварително установена програма - тук единствено е заложено изобретението. Именно това забожда Лакан с афоризма: Не съществува сексуално отношение. На това основаваме нашия компас като психоаналитици. Съществува това, което наричаме разстроено, дисфункционално в своята същност, наслаждение на говорещото същество с неговото собствено тяло. То блокира отношението между половете и всяка възможност за хедонистично помирение. Този провал се противопоставя на всеки физичен детерминизъм, програма или изчислимо реално. Той отбелязва едно реално, което остава на милостта на абсолютната непредвидима случайност.

Психоанализата предлага един етичен избор : обещава на всеки, който иска да й се посвети, че няма да бъде сравняван, нито „превъзпитаван“, предлагайки му максимално да затегне уникалните координати, които основават необяснимото на непредвидимата случайност, което е негово собствено. За да може той да се ориентира в живота от логиката, която определя неговия винаги симптоматичен начин на съществуване, настрани от илюзиите на идентификацията.

Този е изборът, за който PIPOL 9 ще отвори широко своите врати, колкото да се изправи лице в лице и да изясни това, с което няма нищо общо!

Ив Вандервекен,

Директор на 5-тия Конгрес на Еврофедерацията по психоанализа